признàвам, -аш, несв.; признàя, -àеш, мин. св. признàх, прич. мин. страд. признàт, св., прех. 1. Не скривам, съобщавам някое свое действие, изказване или провинение. Признавам престъплението си и чакам покорно вашите разпореждания. Вазов. Значи, ти се опита да изнудиш този селянин? — Признавам, г-н пристав. Смирненски. 2. Съгласявам се, че нещо е тъй както изглежда, както е направено. Всички едногласно признаваха голямата промяна, станала у него. Йовков. 3. Приемам нещо като правилно, законно; зачитам. Съвременната наука признава на жената еднакви способности с мъжа и равни права с него. Вазов. 4. Ценя способностите, дарбите на някого, зачитам заслугите му. Говореше с леснота и тъй убедително, че всеки, който го слушаше, неволно признаваше превъзходството му. Йовков. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът... Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни признава тука? Вазов. 5. Разг. Одобрявам, приемам, смятам за най-добро. Той вино не признаваше и пиеше само ракия. Елин Пелин. 6. Обикн. с отрицанието не и съкр. дат. форма на личн. местоим. Благодарен, признателен съм за сторено добро. Мене на къра по ми е добре! На село по цял ден търчиш като кон, капнеш, и пак никой не ти признава. Г. Караславов. На тоя свят никой нищо не ти признава. признавам се, призная се страд.
|