|
прѝлика, мн. няма, ж. Сбор от качества на лице, предмет или явление и под., които напомнят друго познато лице, явление и под.; подобие. Знаете ли кое ме учудва? Голямата му прилика с мъжа на сестра ми, както го видях на портрета в Казалар. Вазов. Голямата прилика между нея и Сарандовица изведнъж се хвърляше в очи. Йовков. Той млъкна и повдигна високомерно глава, при което приликата с баща му стана още по-голяма. Дим. Димов. Има голяма прилика. Няма никаква прилика.
прилѝка, мн. няма, ж. Диал. Съгласуваност с добрите нрави; приличие. Той захваляше Цонка, че се е оженила... Истина е, че не попита, както му беше приликата, но, като си е харесала мъж, нека бъдат честити. Вазов. Начело им станеника: / той ги стани, той ги води / не току-така на сгоди, / а където е прилика — / и където подобава / с песни да се слави слава! П. П. Славейков. □ Лика прилика (диал.) — за лица, които напълно си приличат, подхождат едни на други. Аз ща, мамо, да си зема / Радула, севда голяма, / че сме лика и прилика, / кат две стръкчета иглика. Вазов. Прилика му е (диал.) — за лице, което подхожда, отговаря по характер и качества на някого. Дето седне, дето стане / пуста майка и захване: / „Тебе, синко, е прилика, / чуй, съседкина Велика“. Яворов. Ще земем на Нолча момиче дето да му е прилика — да е хубавичко, да е младичко, една току-що разцъфтяна пъпка. Влайков.
|