прилѝчам, -аш, несв., непрех. 1. Подобен съм на някого или нещо; наподобявам. Той беше съвсем побелял човек, прав още, висок и по всичко приличаше на стар военен. Йовков. Боже, пък на кого съм се метнала! На никого в село не приличам: всички черни като циганки, аз руса като някоя самодива. Елин Пелин. Той приличал на дядо си Марко, а не на баща си, който бил кротък и слаб човек. Дим. Талев. Съгреших, отче Йеротее, проговори Викентий с пресекнат и глух глас, който приличаше на плач. Вазов. 2. За дреха, накит и под. — обикн. с дат. форма на личн. местоимение: стоя добре, отивам някому. Чакай, сега ще дода, — каза тя, после се обърна към Галчева: — приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво? Йовков. Колко би приличала царската корона на Тодорка! В. Друмев. || Подхождам, подобавам. Това име ѝ се хареса много, то така му приличаше. Елин Пелин. И как всичко ѝ прилича; каже нещо — умно е, направи нещо — хубаво е! Йовков. 3. Безл. Съгласно е с добрите нрави, прието е. Доде ли у тях някоя роднина на гости, тя ще я посрещне както прилича и, ако няма майка ѝ, тя ще я разпита и разговори за всичко. Влайков. Ах, Ноне, какво направиха тате и Тошо... Сбиха се, Ноне, заварих ги, че се бият... Прилича ли на нашата къща, Ноне? Йовков. Не се наливай толкова с вино: не ти прилича. Дим. Талев. приличаме си взаим. Приличаха си едно на друго като близнаци. Йовков. Приличат си като две капки вода. Погов. Ако не си приличаха, не се ни обичаха. Погов. □ На какво прилича това! (това на нищо не прилича) (разг.) — като израз на недоволство, възмущение: това е лошо, осъдително. Хората плащат на някого да им върши нещо, па така му се не карат, а пък тук — на нищо не прилича! Влайков.
|