|
проплàквам1, -аш, несв.; проплàча, проплàчеш, мин. св. проплàках, св., непрех. 1. Изведнъж почвам да плача или плача от време на време. Пеленачето мръдна главичката си и тихо проплака. Ст. Загорчинов. Откъм вътрешността на къщата се чуваше как проплаква по-малкото момиче на Раца. Дим. Талев. 2. С плач казвам нещо. Къде да ви дена сега бре! — На твоите ръце се оставяме, майчице... — проплака една от жените. Дим. Талев. Ох, не знам, сестрице! — проплака Къньовица и взе да бърше очи с крайчеца на престилката си. А. Гуляшки. 3. Оплаквам се много, роптая от големи мъки, страдания; пропищявам. Грозен арнаутин беше това куче; проплакало беше мало и голямо от него. Йовков. Па и се извъди едно кучешко време, една сухотия, та земята проплака. Кр. Григоров. □ Дете в майка проплаква (разг.) — всички се оплакват, негодуват от неправди, издевателства. Черни, грозни татари яхат луди коне и де кого срещнат колят, и бесят. Дете в майка проплаква. К. Петканов.
проплàквам2, -аш, несв.; проплàкна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. проплàкнат, св., прех. Изплаквам нещо набързо, малко или от време на време. проплаквам се, проплакна се страд.
|