пропъ̀ждам, -аш, несв.; пропъ̀дя, -иш, мин. св. -их, св., прех. 1. Изпъждам надалече; изгонвам, прогонвам. Хайде! Марш! — викаше Аго и махаше с ръце, за да пропъди гъсока. Йовков. Биволът махна глава, пропъди мухите и облиза ръката на стария стопанин. К. Петканов. Събо замахна с тоягата си да пропъди сокола. Ст. Загорчинов. || Обр. Дружината ще му се изсмее, и тоя смях ще пропъди лошите му мисли. К. Петканов. Все по-силно ставаше вълнението на Костов. Нещо бе пропъдило изведнъж досадата, с която дойде на острова. Дим. Димов. 2. Накарвам, принуждавам някого да отиде надалече, да забегне. Но кълни, майко, проклинай / таз турска черна прокуда, / дето нас млади пропъди, / по тази тежка чужбина. Ботев. Войната е пропъдила не само мирните жители на селата, но дори и птиците и зверовете. Йовков. || Накарвам някого да се откаже от някого или от нещо. Пропъди си клиентелата. Със своето държане пропъди всичките си приятели. пропъждам се, пропъдя се страд.
|