прорòнвам, -аш, несв.; прорòня, -иш, мин. св. -их, св., прех. 1. В съчет. със същ. сълза — заплаквам със сълзи. Той само целуна с благоговейна признателност десницата му и благодарствени сълзи пророниха очите му. Вазов. Баща ми и майка ми се простиха с мене, без да проронят сълза. Величков. 2. Прен. Обикн. в съчет. със същ. дума, звук — изричам, продумвам нещо. Очи не възведе / да го погледне прибледняла тя / и не пророни, слисана, ни дума. П. П. Славейков. проронвам се, пророня се страд. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Йовков. Изписка гайдата, бръмна издебело и вече не спря дългото ручало, пророниха се ситни, плачливи звуци. Дим. Талев.
|