прошумя̀вам, -аш, несв.; прошумя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. прошумя̀л, -а, -о, мн. прошумèли, св., непрех. 1. Издавам кратък шум или шумя от време на време. Знамето се раздипля, развява се и едва чуто прошумява. Йовков. Някъде откъм полето застена вятър, влажен въздух нахлу в стаята, вестникът, който беше разтворила на масата, прошумя и падна на пода. А. Гуляшки. Тънък ветрец лъхва в дола и старите буки и борове прошумяват изтихо, като въздишка. К. Константинов. 2. Минавам с шум. Малки вълни ритмично прошумяват наблизо и до самите нозе на войниците пяната се разстила върху пясъка. Йовков. Волжкият параход... бързо прошумя покрай нас и отмина на север срещу течението. А. Каралийчев. 3. Прен. За време, събитие — минавам, отминавам. Две войни са прошумели тук една след друга и не са оставили наистина камък върху камък. К. Константинов. Затворникът не видя кога прошумя пролетта и кога отмина лятото. А. Каралийчев
|